„Човек никога не закъснява за уговорка с красива жена“, повтарям си като мантра, докато крача бързо по софийските улици, надявайки се да успея да изпреваря хода на часовниковите стрелки и да пристигна навреме за предстоящата ми среща. Съдбата обаче определено се забавлява, играейки срещу мен, като поставя на пътя ми тълпи от хора, изпълняващи ролята на живи препятствия, с които едва се разминавам, избягвайки тежки сблъсъци. Въпреки неприятното време, което е в разрез с представите за пролет, днес сякаш всички жители на столицата са се наговорили да излязат навън. Бройката им се умножава за части от секундата, като с всяко мое премигване от нищото се появяват още и още пешеходци. Въпреки това успявам да стигна до крайната си цел, при това само няколко минути преди уречения час за интервюто ми с Яна Маринова, отдъхвайки си, че не съм я оставил да ме чака…
В крайна сметка обаче тя е тази, чието пристигане се забавя, но със съвсем основателна причина. Когато я посрещам на входната врата на офиса, тя ми се извинява, усмихвайки се лъчезарно. Обяснява ми, че това е петото ѝ по ред интервю за този ден, което означава, че от сутринта кръстосва града, чийто натоварен трафик допълнително затруднява нейното придвижване. Нещо повече, споделя ми, че графикът ѝ е толкова пълен, че няма възможност да се прибере до дома си, затова носи дрехи в колата, за да може да се преоблича между ангажиментите. Освен това, заради обхванала я умора, по-рано ѝ се наложило да поспи за кратко автомобила си, а също така и да хапне в купето му, което ѝ се случва не за първи път, както сама уточни.
Истината обаче е, че я слушам с „половин ухо“, тъй като в главата ми, подобно на центрофуга, се върти въпросът как е възможно да изглежда още по-добре от последния път, когато се видяхме, отново по работа… Облечена е в дълго и широко шушляково яке, вдигнала качулката му на главата си, за да се предпази от ниските температури навън, а визията ѝ се допълва от вечната класика – дънки и маратонки. И все пак обикновените дрехи не могат да скрият очарованието ѝ, което несъзнателно те тегли към нея, приковавайки цялото ти внимание. Ако си мислите, че обаянието на Яна се усеща най-добре на големия екран, повярвайте ми – жестоко грешите, защото на живо, стоейки срещу нея, то е дори още по-силно и завладяващо.
зминавам, избягвайки тежки сблъсъци. Въпреки неприятното време, което е в разрез с представите за пролет, днес сякаш всички жители на столицата са се наговорили да излязат навън. Бройката им се умножава за части от секундата, като с всяко мое премигване от нищото се появяват още и още пешеходци. Въпреки това успявам да стигна до крайната си цел, при това само няколко минути преди уречения час за интервюто ми с Яна Маринова, отдъхвайки си, че не съм я оставил да ме чака…
В крайна сметка обаче тя е тази, чието пристигане се забавя, но със съвсем основателна причина. Когато я посрещам на входната врата на офиса, тя ми се извинява, усмихвайки се лъчезарно. Обяснява ми, че това е петото ѝ по ред интервю за този ден, което означава, че от сутринта кръстосва града, чийто натоварен трафик допълнително затруднява нейното придвижване. Нещо повече, споделя ми, че графикът ѝ е толкова пълен, че няма възможност да се прибере до дома си, затова носи дрехи в колата, за да може да се преоблича между ангажиментите. Освен това, заради обхванала я умора, по-рано ѝ се наложило да поспи за кратко автомобила си, а също така и да хапне в купето му, което ѝ се случва не за първи път, както сама уточни.
Истината обаче е, че я слушам с „половин ухо“, тъй като в главата ми, подобно на центрофуга, се върти въпросът как е възможно да изглежда още по-добре от последния път, когато се видяхме, отново по работа… Облечена е в дълго и широко шушляково яке, вдигнала качулката му на главата си, за да се предпази от ниските температури навън, а визията ѝ се допълва от вечната класика – дънки и маратонки. И все пак обикновените дрехи не могат да скрият очарованието ѝ, което несъзнателно те тегли към нея, приковавайки цялото ти внимание. Ако си мислите, че обаянието на Яна се усеща най-добре на големия екран, повярвайте ми – жестоко грешите, защото на живо, стоейки срещу нея, то е дори още по-силно и завладяващо.
Освен това част от магнетизма ѝ се дължи на факта, че въпреки своя звезден статут, превръщащ я в едно от най-разпознаваемите лица у нас, тя е съумяла да остане здраво стъпила на земята, вместо да витае сред облаците. Яна е чистосърдечна, непреднамерена и искрена, за разлика от героините, в които се превъплъщава в началото на своята кариера. Отваряйки дума за професията ѝ, сега е моментът да отбележа, че точно тя е поводът за предстоящия ни разговор с нея, тъй като на 29-и април по родните киносалони тръгва филмът на режисьора Калоян Патерков, носещ името „Чудовища“, в който тя изпълнява една от главните роли.
Ето защо пред мен и Life.dir.bg актрисата, участвала в едни от най-обичаните съвременни ленти, разкри повече за предстоящата продукция, но освен това откри сърцето и душата си, навлизайки в темата за човешките взаимоотношения, които лежат в основата на интересната история, разказана в „Чудовища“.
За срещите между двама души има различни поводи, но изкуството, обогатяващо вътрешния им свят, сякаш е един от възможно най-хубавите. И ето ни днес с теб тук, дни преди премиерата на новия български филм с твое участие, носещ заглавието „Чудовища“, който всъщност ни събира. Кажи ми, как се озова сред състава на продукцията?
Всичко се случи по изключително интересен начин, защото Наталия Дукова първоначално е създала „Чудовища“ като пиеса, която се озовала в ръцете на режисьора Георги Михалков, с когото по принцип работя. След това той ми я изпрати, за да я прочета, което сторих, без дори да се замисля, понеже винаги се доверявам на вкуса му. Така се запознах с историята и нейната авторка, поне на хартия… В един момент обаче тя ми каза, че иска да превърнем творбата ѝ не в театрален спектакъл, а в пълнометражен филм. Ако трябва да бъда честна, бях скептична, защото към днешна дата подобни арт проекти трудно се котират сред публиката, търсеща комерсиализъм.
Заяви ли тогава открито мнението си?
Да. Аз не съм от хората, които имат навика да си траят (смее се). Директно казах на Наталия: „Това на филм? О, не! Абсурд!“ Само че година по-късно, когато ме поканиха за една от главните роли в проекта, с който режисьорът Калоян Патерков се бе заел, и стъпих на снимачната площадка заедно с колегите ми Анастасия Левордашка, Лили Сучева и Владислав Виолинов, тя дойде до мен и с усмивка на лице ми припомни собствените ми думи, показвайки ми колко съм грешала в онзи миг, когато ги изрекох. Това е един от нередките случаи, в които чак ти е кеф, че човекът, когото не си успял да разпознаеш като свой приятел при първата ви среща, ти е натрил носа.
Как би описала самата продукция?
Това е първият роден филм, съсредоточаващ вниманието си върху регламентираните връзки, които обществото по принцип осъжда, определяйки жените в тях като чудовища. Само че, ако се замислим, то ще установим, че подобни услуги се раждат именно заради нуждата от тях, а откритият бунт на хората срещу им всъщност не е нищо повече от прикрита потребност. И как би могло да бъде иначе, при положение че днес връзките започнаха да девалвират, например – приятелството стана размяна на услуги, а бракът се превърна във финансова сделка, в изпълнението на която мъжете наричат жените меркантилни, а те на свой ред ги определят за използвачи. Лудост ли е тогава да съществуват отношения, планирани от самото начало, които строго погледнато не нарушават по никакъв начин закона? Да, те може би нито изглеждат, нито звучат толкова привлекателно, но поне в тях нещата се наричат с истинските им имена.
Какво би казала за собствената си героиня?
Образът, в който се превъплъщавам, е този на Ана, с едно „Н“… (смее се). Знаеш ли, току-що, правейки това пояснение, отново влязох в нейните обувки. Тя е точно от онзи тип властни натури, които в опита си да контролират всичко, биха уточнили как се изписва собственото им име, за да няма грешки, както сторих и аз (смее се). Героинята ми е уверена, можеща и стабилна жена, която не позволява да бъде наранена, но въпросът е дали това я прави щастлива. Когато зрителят види подобен солиден персонаж на екран, то неминуемо изпитва желанието по някакъв начин да развали неговата привидна изрядност. Ана е точно такава, изпипана до най-малкия детайл – от обеците и колието през скъпата чанта и модерното палто… Всичко в нея показва, че е жена със стойност, но точно това кара околните да се питат дали зад тази безупречна фасада не се спотайва нещо изкуствено. Възможно ли е наистина да не страдаш, да не позволяваш да бъдеш наранен? И ако това е осъществимо, ще остане ли човечност в теб, или ще се превърнеш в чудовище, тъй като именно такива ставаме, когато сме лишени от любов, не мислиш ли?
Колкото и плашещо да звучи, определено съм съгласен с думите ти… Ако отнемеш сърцето на някого, или дори само способността му да обича, ти го лишаваш от онова, което го прави човек, така че той няма да има с какво да се отличи от един звяр, например.
Така е, без значене колко успешен може да бъде някой в бизнеса си, както и колко приятели е съумял да си купи, покрай всички останали блага, рано или късно той ще осъзнае, че живее в заблуда, изпълнена с грешки… Ще разбере простата истина, че в най-трудните си мигове, когато има отчаяна нужда от подкрепа, няма кой да му я даде, защото никой не го обича.
Каква е ролята на Ана в тази нестандартна, но интересна история, предоставяща напълно различен поглед към любовта?
Няма да издам много, за да могат зрителите да се насладят на филма, но все пак ще кажа, че тя служи за пример в какво може да се превърнеш, ако продължаваш да вървиш по един необичаен път като нейния. Ана показва какво се случва с жена, практикуваща професията, която тя си е избрала, след като отмине моментът, в който е много желана, подчинявайки всеки представител на противоположния пол на волята си чрез манипулация. Интересен факт е, че тя гледа на мъжете като на научен експеримент, превръщайки ги в по-добри версии на тях самите, като им показва как да усвоят изкуството на любовта.
Плътската любов ли имаш предвид?
Не само. Тя, разбира се, е от значение, защото е важна част от умението на един мъж да задържи една жена, но съвсем не е единственото. Необходимо е той също така да бъде джентълмен и да знае как да се държи като такъв, без да губи мъжкия си облик. Но да се върнем на темата. Ана е прекрасен пример за чувството на празнота, настъпващо след като отмине гордостта, че си успял да промениш някого, усъвършенствайки го според своите разбирания. Такава е цената, която плащаш в тези случаи, а лошото е, че накрая като нищо ще платиш и тази на човека, когото си преобразил. Да, в началото със сигурност ще се радваш на добре свършената работа, дори може да се поздравиш, но после греховете, които той е извършил, използвайки това, което си му дал, ще се припишат и на теб.
Цялото интервю в life.dir.bg
Снимка: Facebook/ Яна Маринова
